Първият път, когато попаднахме на вълните убийци бе на събитие на Indioteque в “Б” страната в касетката. Събитието не бе особено голямо като аудитория, но пък се пукаше по шевовете от наличната публика. Пиарката ми се влюби в музиката на момчетата от първата песен и се превърна в групи, което следеше изявите им със зорко орлово око. С леко подтикване от нейна страна и налична доза привързаност към музиката им, се разбрахме да се видим и да си поговорим за това какво ги движи като творци.
Нека все пак и ги представя като лица – Крум a.k.a. Drevniq – барабани, Станимир a.k.a. Stankata – Бас, Мирослав a.k.a. Lombardi – Вокал и китара. В интерес на истината това ми е малко скучно като определение тъй, че – Крум, пичът с невменяемия поглед, който в откровенията си споделя как иска да е новия “Граф”, Станимир – циничната част на триото, и под “циничен” имам предвид – подпрял се е на нихилизма, и естествено – вокалът Миро, който изглежда като току-що излезнал от водата сърфист. Като ЕР-тo им и те самите излъчват трептения на умрели любовници, изливащи страдащите си душите в музика.
Изхождайки от това усещане е трудно и да определим The Black Swells в точен жанр, но няма как да не отбележим наличната сърцераздирателност, преливаща в роматнично разочарован neopsych garage rock. С постоянната метрика, типична за жанра, те поддържат една нестихваща цинична меланхолия. Тя е ясно подсилена от текстове, в които всеки един от нас може да намери любимия човек, внезапно превърнал се в тотален непознат. Тази стилистика си проправя място и в разговора, в едно изказване на Крум, последвано от много смях и разочаровани, цинични усмивки.
Но усещането не се изчерпва само с това,.
Меланхолията, като че ли е просто около тях, присъства в погледите, в леките забавени движения, маниеризмите на пушене, пиене, в смеха им, дори и в прашасалия розов озвучителен пулт на “Powerpuff Girls”, на който се натъкнахме в студиото. Но това е една друга история, която не се наемам да разказвам … Повече за тях в рубриката ни Visita.
