Опитвах се да пиша лириките на една песен и просто седях часове, съзерцавайки празната страница. Когато ме видя, ми каза това и излезна от стаята. Приех го като съвет и му повярвах, но той все пак бе далеч по-оптимистичен от мен и моята мизантропична нагласа. Макар и добър съвет, това далеч не значеше, че ще изскоча от стаята, за да се срещам с нови хора в търсене на вдъхновението си. От тогава минаха години, написах проклетия текст и се срещнах с много хора. Много рядко ми се случваше да намирам истинност в тази мисъл… макар и редки, тези моменти бяха значително по-запомнящи се. Защото, когато си толкова мизантропиочен колкото мен, да те инспирира някой е толкова рядко, че го запомняш в потока от милионите, които ти минават през живота. Както казах по-рано, ако случайно сте го изпуснали, това е изключително рядко.

Датата е 17 септември и отивам към филмово студио “Ню Бояна” леко засрамена, че не знам точно какво ще слушам. От опит ви казвам – когато получите това усещане за шоу или концерт, просто отидете на него. Мога да ви гарантирам, че това са събитията, които най-много са ме докоснали и артистите, които съм оценила най-много.

Така, без да знам нищо за концерта, пристигам в студията на Ню Бояна и, в търсене на мястото си, се разхождам из римския им сет. Докато търся мястото си, сe опитвам да направя връзката между древноримския форум и израелския артист, но не успявам. Опитвайки се да игнорирам типичната за концертна София липса на логика, сядам и чакам шоуто.

Взимам си малка бутилка вино и си наливам чашка в компанията ми за вечерта, светлините бавно се притъпяват и базата започва. Изведнъж от бекстейджа зад нас се появяват четири танцьори, две жени и двама мъже, и отиват към сцената. След тях върви Миро, който ще изпълни последния си хит. Той открива концерта с няколко парчета от соловата си кариера и дуета Каризма. Не съм точно вярваща, но изведнъж започвам да се моля Идан Райхел да има собствен озвучител. В скромните 30 минути от откриването имаше над 10 груби озвучителни грешки, звукови закъснения, изключен микрофон и няколко проблема с базата. Не бих го нарекла обещаващо начало на концерт.

Докато чаках следващата песен, в мен поникна желанието да науча повече за Идан Райхел. Ако и вие сте любопитни, нека ви го представя. Роден през 1977 г. в Кфар Саба, започва да свири на акордеон на девет и изгражда музикалните си знания, докато учи джаз пиано в гимназията. На 18 започва служба в Израелските отбранителни сили и там става диригент на армейски оркестър. Докато работи като съветник в училище-интернат за имигранти, открива етиопската музикална култура. Впечатлени ли сте? Аз съм, а това е само началото. След като започва “The Idan Raichel Project”, представя на света много късчета както от изрелската и етиопската кутура, така и от многото други, на които се натъква през годините. Използвайки спокойната и силна музика като единствен свой инструмент, той печели награта на MTV “Модел за подражание на 2014“, както и “Unsung Hero Award” за 2016 и това са само малка част от призовете му. Да, сега определено сте впечатлени.

Стига с хвалбите. До къде стигнахме? А да, все още съм в сдържано очакване на следващата песен. Докато чакам, една изключително чаровна дама, облечена в хипнотизираща черна рокля, се качвана сцената. Името й е Мая Аврахам и пее песен, която аз разпознавам заради хилядите пъти, които съм я слушала – “Im Telech”. С типична израелска гласова техника, наблягаща на високи и ниски тонове с огромен, но плавен контраст, Мая показва естествена връзка със звуците от пианото на Идан. Това е начинът да се създаде културна атмосфера…, дори и ако си от Израел и свириш в римски форум.

Докато тази прекрасна сцена се разиграва пред очите ми, не мога да не забележа, как публиката просто стои, без да аплодира края на парчетата, като че ли някой насила ги е накарал да гледат. Изглежда ми все едно хората мислят, че трябва да се държат по определен начин, защото концертът е в Nu Boyana. Ако трябва да не гледам оптимистично на нещата, бих казала, че това е просто българската аудитория. Като изключим крайната липса на участие, хората са свикнали да не показват уважение към концерта. Докато някой от публиката просто стоят, други преминават пред сцената и пред седалките, като че ли се разхождат, за да обработят вечерята си. Трети се наливат с бири и крещят на децата си да са тихи или обсъждат намаленията на кебапчетата в супермаркета. Ако сте от тези хора или дори си мислите, че не сте от тях, всеки път когато искате да направите нещо на концерт се попитайте: “Бих ли искал другите хора да направят това, ако концертът беше мой?”. Ако отговорът на въпроса е “не” или “да”, просто не го правете, ей така за всеки случай.

Като изключим проблемите ми с поведението на хората (които са много), нека се върнем на концерта. След няколко невероятно аранжирани песни, Идан извика на сцената Борислав Гълъбов, Васил Василев и Владимир Владимиров. Заедно показаха как Израел и България могат да си сътрудничат по невероятен начин. Някои биха казали, че това са просто песни, но все пак музиката не е ли международният език. Като комуникационен инструмент, музиката дава много повече от това, което може да разменим с прост разговор, а хората като Идан Райхел създават собствена културна революция по възможно най-чистия начин.

Българската ни гордост и групата на Идан свирят в един абсолютно ествествен и почти незабележим синхрон, прекъсвайки мълчанието на публиката и приканвайки я към искрени, и не насилени аплодисменти. Не мога да го крия, тази реакция винаги ме кара да се усмихвам, особено в контраст с първоначалното поведение, когато изглежда толкова красноречива и жива.