Заклинание

Къде ми е виното
се пита в едно заклинание
вперило поглед в лицето ми
защо са ти чашите
в дните на щастие
и къде са ти сенките
в снежно белите пролети
продължават безформени устни
с преки нападки
забити в неясното ми поведение
все изцедени проклятия
с ненужни морали
прашасали с вехти влияния
жалки
отчаяни
и тотално отчайващи
меко казано облекчаващи
но не и оправдаващи
мрака на душата ми
Рубинено червените й грехове
и непристойното ми поведение
По сила на иронията
Клетвата проклета
Забива иглите си от думи в сърцето ми
с надеждата да ме трогне с огледалото
на мрачните ми мисли и емоции предлагайки различни изцеления
духовни
любовни
и в главата ми тотално шизофренни приличащи на димни пеперуди
обгърнати в сaпунени балончета
безкрайно красиви, но тотално непотребно илюзорни. И ето го виното
изпълва чаша във ръката ми
изцедено е от душата ми
с пурпурния цвят на своеволието
и вкуса на свобода, овлажняващ устните. Надигам го в тост на ограничението прикриващо лика си в дълбоките очи на огледалото отпивам го от сянката на собствената си изкряща слепота с присмешка, присъща на музата на любовта
и глътка, способна да засити боговете на смъртта