Пиене, таксита, бар, пиене, коли, друг бар и пак пиене …. Постоянното местене от бар на бар. Обикалянето им из града е свързано с неоспоримото неудобство за всички – досадното придвижване от един спот за пиене до друг спот за така познатото пиене. Вие какъв транспорт ползвате из града, когато излизате да пийвате, да се алкохолизирате, да се видите с приятели на по питие, на по бира или най-ясно и общо казано – да бохемствате? Аз лично съм натоварила велосипеда с нелеката задача да ме вози из пренаселения, шумен, дневен град. С байка обикалям смело и през нейно височайше величество – нощта. Колелцето понякога е удачен избор, друг път не толкова – но като цяло, най-рационалният начин да се движа, когато излизам да пия в града. А това се случва от време на време! Обикалянето с колело из заведенията си има своите хиляди предимства, но ме сблъсква и с множество комични ситуации (къде с последствия, къде без…).
Помня, когато приятелите ми подариха готиното ново колелце, с което съм в момента. Вечерта след работа ми организираха изненада за имения ден (на 21-ви май, казвам се Елена). След бачкане въобще не ми се празнуваше и просто исках да се прибера. Една приятелка дойде да ме посрещне след работа и ужким да ме изпрати до спирката на метрото, но по път, минавайки през Докторската градинка, се оказа, че голяма част от тайфата е там….събрали пари и ми купили колело за изненада. Даже и панделка на кормилото си имаше. So sweet… Общо взето, от тогава насам слизам от байка само зимата. Колелото определено е най-сигурният ми съюзник в среднощните обиколки, търсения, деградации, бдения, забивания, прибирания, бохемствания. Едно от най-готините неща е, че колелото ме отървава и спасява от гнусните таксита и търпенето на „екстрите“ им, като непоносимите телесни миризми на долните музикални извращения, които слушат в мизерните им жълти колички. Животът ми с колелото си течеше идеалистично до момента, в който една нощ успях да надмина дори собствената си алкохолна висина в забавленията и в излаганията – успоредно (нещо, което вече си въобразявах, че не е възможно).
След поредната нощна обиколка из жалките, изпразнени от смисъл и съдържание заведения на София – заспах на колелoто… И то …. докато го карах. И не се майтапя. Заспах на байка не от скука, а от прекомерна пренатовареност и липса. Претовареността беше от алкохол, а липсата – от сън. Двете неща се сляха. Резултатът – изтърсване в заспало състояние. Добре, че това се случи, докато карах по велоалеята на бул. Цар Борис III. Спаси ме и фактът, че беше безлюдно. Все пак среднощната, пиянска драма се разиграва в 3 часа през нощта. Нямаше голямо движение по улиците, да не кажа никакво даже.
Докато уморено въртях педалите със сетни сили и едвам удържах клепачите си отворени, един минискутер с двама пасажери, реши да се отърве от друсащите павета на бул. Борис и пичът се качи да си кара по велоалеята. Добре, че ме задмина, преди да се изтърся. След отминаването на скутера, просто си затворих очите, заспах, естествено спрях да въртя педалите, за секунди изгубих баланса, блъснах се в оградата и се изтърсих. Както обикновено става и в живота, но това е друга тема. Нямаше особени поражения, изтупах се, пооправих си роклята. Прибрах се безславно и срамно, невярваща докъде можех да падна – буквално и преносно.
Въпросната нощ започна толкова невинно. Наистина невинно. С една приятелка пихме по един сайдер в някакъв локъл бар в кв. Лозенец. След което се отправихме към ресторант „Катедралата“ (La Cattedrale) срещу храма „Александър Невски“, където имахме среща с още хора. Аз си бях с колелцето, естествено. Не бях ходила в това недоразумение „Ла Катедрал“ (преди беше пицария „Мама Мия“). Новите собственици – явно неуспешно – са се опитали да изградят стил – религиозен католически извратенизъм. Мен лично ме подразни, тъй като идеята не беше изпълнена с необходимия стил. Неоправдано скъпо и досадно място. Реших да не излагам приятелите, които седяха там, и вързах байка 5 метра по-надолу от градината на заведението. Не, че има нещо срамно да дойда с колело в по-изискан ресторант, но все пак трябваше да се съобразя. Та открих бандата в напреднала фаза – след не знам си колко изпити бутилки вино, и реших бързо да наваксам загубено време. За да освежим допълнително порочната нощ, някой забегна до вземе трева, но докато се върне, вече я беше изпушил. Типично и нищо учудващо. Останахме последните посетители в заведението и стана ясно, че е крайно време да се местим на по-подходящо място, отговарящо на скромните и единствени изисквания – да има алкохол, ако може и не толкова скъп. Тръгнахме, но не просто тръгнахме, а направо потеглихме – цялото кралско войнство, начело с моята луда, мъртвопияна приятелка, облечена с пола тип „колан“, малко под задника. Същата изискана дама реши, че ще кара байка ми до „Табако“. Отстрани изглеждаше доста страшно как несръчно криволичи с колелото. Ако не друго, обаче, поне беше радваща окото красива гледка. Дори полицаите, покрай които мина, не ѝ направиха ни най-малка забележка. Съдейки по мазните им усмивки, дори се изкефиха.
Та в такъв „стегнат“ формат стигнахме „Табако“. Там вързах колелото на едно дърво в градинката. Въобще не прецених, че на тревата има пръскачки. Пихме плодови коктейли с ракия – „БГ смаш… нещо си“. И след като ни писна да кибичим на бара и да се наливаме с ягодова ракия, решихме да се спасяваме. Гледам колелото го обливат обилни струи вода и не мога да стигна до него, без да ме напръскат. Минах покрай пръскачките, здраво се понамокрих, но поне се освежих и вече бях готова за още приключения. Основният въпрос пред нас сега беше – „Накъде да поемем?“ Тръгнахме в посока театъра „Иван Вазов“. Предложих да чекнем как е хавата в „Алкохол“, но пътя ни мина през безумния „ПМ“ клуб. Някой, който явно го мързеше да ходи повече, реши – да влезем там!?! А ние, голяма тайфа – 15 човека и аз с байка, естествено. Не го карах, а си го бутах порядъчно, докато си вървях с останалите друзя. Та стигаме пред „ПМ“ – свръхгъзарско, МЕГА ужасно място, ставащо за всичко друго – като плакнене на око, визирайки знойни жени, друсане и позьорщина, но не и за забавления. Страшна киселящина. Охраната на входа ме погледна наистина странно и изненадано, докато си връзвах колелото до заведението, без ни най-малко да ми пука. Поръчвахме разни неща за пиене. След значителното количество бяло вино и ракия, изпито преди това, ягодовото дайкири в „ПМ“ ми се стори като неферментирал компот. По едно време сервитьорката просто ни донесе сметката и стана време да си ходим…
След около 15 минути заспах на колелото и паднах на велоалеята, както ви разказах по-рано. Достоен край на тази погромна, главоломна нощ. Истината е, че адски се стреснах от заспиването на байка, тъй като съвсем не вярвах, че въобще е възможно човек да заспи, когато кара колело, докато не го изживях лично. Колкото забавно и освежаващо да е бохемстването с колело, може да ви отрази пагубно. Та идеята е, че трябва да се подхожда към него с любимата доза премерена отговорност. По възможност! Вие опитайте, на мен не ми се отдава… поне засега!
Друг случай. Леля ми (да, истинската ми леля, не се ебавам, тя е готина, макар че вече гони 70-те години) се сдобива с покани за дипломатически прием във виетнамското посолство. „Искаш ли да дойдеш?“, вика тя. И аз „Защо пък не!“. Ще се метна да се отъркам с интернационалната дипломация и да отпразнувам свидния комунистически празник 9-ти септември. Беше петък. Преди това бях на работа и, разбира се, стигнах пред посолството в кв. Изгрев с байка. И тук идва мястото да спомена очевидното преимущество и съответния недостатък на ходенето по партита с колело. Огромното предимство е ясно – стигам за отрицателно време почти до всяка точка на града. Даже в повечето случаи подранявам. Недостатъкът е, че невинаги мога да бъда облечена подходящо, както изисква случаят. Не си мислете, че карам пременена с лъскав анцуг. За посолството бях с черен панталон, черна блуза и ниски обувки, които ми позволяват да карам спокойно колелото. Стараех се да изглеждам като адекватен човек, подготвен за всяка една ситуация. И докато всички се чудеха къде да си паркират лъскавите коли, аз най-безцеремонно просто си вързах байка пред входа, малко по-встрани, точно до полицаите за по-сигурно – да не би някой да вземе да се изкуши да го открадне от дипломатически прием. Когато караш колело, искаш-не искаш, няма как – носиш раница. Дамската чанта някак си не е особено функционален аксесоар, докато въртя педалите. Като видя, че съм с раница, леля ми каза, че сигурно нямало да ме пуснат на приема. Е, пуснаха ме, все пак. Не се усъмниха на вметката, че е бомба. Приемът във виетнамското посолство беше под всякаква критика. Беше наблъскано с толкова много хора. Алкохолът и яденето свършиха адски бързо. Което бе особено показателно защо бяха отишли повечето присъстващи. Исках да чуя речта на посланика, но озвучаването в градината беше… как точно да се изразя, за да стане ясно, озвучаването всъщност „не беше“, него просто „го нямаше“. Посланичката четеше от лист дежурната си реч с изкуствено приповдигнат тон и грам не ѝ се разбираше.
След дипломатическия прием отидох в „Брик“ да си допия , опитвайки се да заглуша преживяното и да забравя, че съм направила грешката да отида във виетнамското посолство, за да празнувам, забележете, 9-ти септември?!? Сервитьорът в „Брик“ се обърка и ми донесе повече пиене отколкото разумно си поръчах. Неразумно го изпих всичкото. И тъй като напоследък животът ми се стича в отрицателна насока, реших, че няма да отказвам предложения за излизане. Ей така, за да видя, докъде може да стигна! Споделяйки този факт, се опитвам да оправдая безумното ми приемана на всякакъв вид покани – дори и леко странни на пръв поглед. След като се донапих порядъчно в „Брик“, приятелка звънна и ме покани на рожден ден на майка ѝ. Събрали се у тях да пият. Викам си „защо пък не – те са готини и мнооого луди!“. И определено изобилстват от истории, наситени с мъдрост и доза неразумност, което винаги ми допада. Със сигурност имат повече опит от младоци като нас (завиден наистина, дори полупрофесионален). Множество тинейджъри могат само да им завиждат за енергията, която притежават.
Та от „Брик“ яхнах байка и към кв. Лозенец. Най-малко 5 пъти някакви коли по улиците щяха да ме блъснат… Но на мен не ми дремеше. Трябва сериозно да поработя върху инстинкта си за самосъхранение. Може и да бях виновна. Не помня. Докато пресичах бул. Смирненски, един бакшиш ми викаше нещо от сорта: „Накъде си тръгнала с това колело?“, май причината беше, че влязох в еднопосочна улица, както и да е – беше тъмно и никой не пострада.
Отбих се в денонощния магазин да взема някакво пиене, оправдавайки се, че е подарък за рожденичката, а просто исках да го изкъркам, макар че вече бях пияна. Зарязах байка отпред, дори не ми се заминаваше да го заключвам. Обаче наоколо се навъртаха разни съмнителни типове и не ми беше спокойно. Чудех се какво да измисля и реших да помоля клошарите, клюмащи до близката кофа за боклук да пазят колелото. Не знам защо ми се стори, че у тях има доза доблест и не биха си позволили да го откраднат при положение, че съм отдала честта да пазят (най-вече от тях самите) любимото ми превозно средство. Оставих байка във възможно най-сигурните ръце с оглед на ситуацията. Може би по-лесно и бързо щеше да бъде просто да го вържа за стълба и да не се занимавам с глупости, но движенията ми бяха трудни и алкохолът няма нищо общо с цялата работа. Влязох в магазина да грабна няколко бързи бутилки високоалкохолна течност, но не си спрях челника (това е фенерчето, което се слага на главата) и заслепих продавача – съвсем не с красота, обаяние и очарование, а с ярка светлина централно в очите. Той възропта и ми се скара да спра „това нещо“. Платих си бутилчетата, въпреки че можех да избягам с тях. Толкова заслепен го оставих!
Стигнах до апартамента в Лозенец. Определено дамите от по-старото поколение има с какво да се похвалят и да ни обогатят, от към преживявания. Наслушах се на гениални истории за партита от миналото и бохемстване на едно различно, по-висше ниво. Някой път ще ви разкажа с подробности за тях.
След което някой звънна, че има концерт в „Маймунарника“. Честно казано, бях смачкана, но реших че партито не е за изпускане (нищо че в момента дори не мога да се сетя на кого беше концертът?). Метнах се на байка и от Лозенец направо към Борисовата градина. А там – свинщина. Или поне на мен така ми се стори. Аз просто си носех свинщината със себе си. Вече беше късно, нейде към 2 часа през нощта. Аз се бях почнала с пиене на вина още от 19 часа. Получи се дежавю – просто поредният петък, в който ми се искаше да се отдам на пороците си. Колкото и парадоксално да звучи, макар бавно да ме убива, именно порокът ме кара да се чувствам най-жива. Заключих колелото пред „Маймунарника“ . Намерих моите приятели, които бяха в не по-адекватно състояние от моето. Спомняте ли си онази сцена от филма „Сибирският бръснар“ на Михалков, в която Генералът изпи чаша водка на екс, след което отхапа от стъклото на чаша и изкрещя – „Запой“… Помня, че много се впечатлих, когато го гледах. Ето това е „висшата руска лига в запоя“ си помислих. Ни най-малко не съм вярвала, че ще присъствам на подобна гледка на живо. Е, случи се. Когато един познат, тотално ненормален, захапа втората стъклена чаша – реших, че е крайно време да си хващам пътя към вкъщи. Макар, че изцяло принадлежа на нощта и там се чувствам най у дома, защото именно вечерта се случват най-интересните неща.
След „Маймунарника“ се качих на байка и минах през „Мимас“ – мазна дюнер класика след запиване. И докато във всички останали заведения хората са различни като статус, финансови възможности, маси резерве, ВИП сепарета… в „Мимас“ всички са равни! Без значение дали са с байк, с лъскава кола или просто пеша, всички седят и чакат арабинът, дошъл в България, да ги закърми със съмнително мариновано месо. Седят и търпеливо си чакат дюнера. Никой не е повече от другия. В „Мимас“ всички хора са поставени пред равни условия. След мазната доза равенство се качих на байка и най- накрая някак си се озовах в нас. Нямам идея в колко часа. Може и по изгрев слънце да е било.
Да бохемствам с байк в града безспорно е удобно до известна степен, но със сигурност не е безопасно. Готиното е, че докато се прибирам с колелото към вкъщи поне се освежавам. Леко дори изтрезнявам и не си лягам мъртвопияна, освен близките срещи с паважа. Пробвайте някой път – може да се засечем! На другата сутрин успях да напазарувам полезна храна, сякаш да се извиня на черния дроб, че съм му причинила снощните зверски издевателства и страдания. Направих си ужким супер витаминозно и полезно зеленчуково смути. Сложих в него и активен въглен за по-сигурно. Резултатът беше плачевен – заболя ме коремът. Първоначално се зарадвах, че тази болка би могла да заглуши болката в главата, но уви. Съвсем не съм наясно къде почва и къде свършва – вредното и полезното в живота. След като изпих два Алка зелцер-а се отдадох на сън. Както мисля да направя и сега. Утре най-вероятно ни очакват още по-непристойни и отчайващи ме от живота приключения. Без значение дали с байк или без, едно е ясно – със сигурност новите ми преживявания ще се случват през нощта.
