D

През изминалите 10 години, ние – децата на последните десeтилетия на 20 век, имахме удоволствието да видим как музикалните жанрове, с които израстнахме, запазиха корените си и изживяха ренесанс. Най-вече старият ни и многообичан рок. Той мутира в алтернативен рок и след това се пръсна в множество поджанрове, достойни да задоволят абсолютно всеки вкус. Излизайки от основата на брит рока и независимата музикална сцена, алтернативният рок имаше свойствoто да се категоризира извън комерсиалната категория и да бъде събирателно на множество части от ъндърграунд културата. С годините поджанровете му успяваха да се размножат, всеки един със своя собствена социална роля и обединяващи свойства, нещо което по принцип е нормално за всеки нов музикален стил.

След като indie музиката придоби достатъчно популярност, дори и поджанровете се разцепиха на различни категории. Това се определи от нуждата да се сложи етикет на всяко едно влияние. Тук започнахме да усещаме все по-голямото въздействие на регионалните корени в музиката, особено на групите, които запазват типични регионални инструменти, теми и мелодии. Независимо от това най-популярни останаха британските и американските групи. До голяма степен, това се дължеше на жанровите корени и обвързания с тях еднопосочен поток на информация.

Лично аз дълго време слушах главно британски групи без да имам особена заинтересованост към събратята им, които се подвизаваха на балканския пазар. Като повечето от нас, просто предполагах, че почти всички банди които откривах са или

британски или американски, а когато намирах нещо с различен корен, бях доста шокирана. Независимо от това, тези групи бяха моят начин да избягам от mainstream-а на комерсиалната музика, в която не намирах никакъв смисъл. Те бяха бягство, с което можех да намеря себе си и да се потопя в лириките и концепциите на песните, които звучаха толкова близки, че ги чувствах като свои. В зависимост от жанровете, текстовете бяха категоризирани по емоционални състояния. Някои – свързани с разочарованието (било то в конкретен човек или в култура), други – със скрита тъга, цинична ярост и всякакъв тип оптимистични емоции, породени от бушуващите тинейджърски хормони, с които всеки от нас е запознат.

Благодарение на епичните ми битки с хормоните, бях толкова разочарована от всички и от всичко (без да проявявам дискриминация), че музиката бе моят най-добър приятел. Благодаря ти за това от сърце. Докато пораствах, все повече и все по-внимателно започвах да се вслушвам в жанровете. Естествено, намалявах оплакването и самосъжалението. Паралелно с това, започнах да се разбирам с хормоните си, както всички ние правим (поне по-голямата част от нас) и в мен узря нуждата да слушам любимите си групи на живо. За нещастие, те свиреха в много малко и много малки клубове. А там беше доста трудно да се диша и още по-трудно да се влиза, ежедневно. Представете си еуфорията ми, когато най-после открих фестивалите и бързо растящата им популярност.

Усещането бе като разходка в Нарния, но такава, в която митологичните създания са любимите ми групи. Харчихме всичките си пари, само и само за да стигнем до следващия град, държава или поляна, с единствената цел да се доберем до поредния фестивал и да се хвърлим в приключението му. Всички знаем какво е да се прибереш вкъщи и да започнеш да трещиш, представяйки си как си изпълнителя на сцената. Знаем и как, когато някой от концертите, на които сме били се появи в интернет пространството, се върти вкъщи до побъркване и започваме да пеем преобразени на сцената, пред хилядната аудитория, която се клати и крещи, припявайки всеки риф и всяка нота. Личните ми епизоди в тази деменция приключваха с връхлитането на майка ми в стаята и неистовите ѝ вопли за нуждата ми от “професионална” помощ. Може би беше права и ако бях послушала съвета й, наистина щях да се озова на едно по-добро място. Но това е съвсем различна история, която не бих написала в точно това списание.

И така, минаха години. Докато жанровете продължаваха да се множат посредством осмоза, ние все повече се губехме в рутината на ежедневието. В един момент ходенето на концерти не бе толкова лесно, но все още успявахме. Помня онези две години пауза, в които се отдадох на работа и учене. Онзи период, в който приоритетите ми бяха коренно различни и започнах да милея за “вкъщи”, или по-точно – за концертния живот. След тази пауза с приятелите ми най-после успяхме да се отскубнем от отговорностите на възрастни и естествено, първата ни идея бяха фестивалите. Разликата бе, че вече не можеше да ходим на всичко. Следователно, “този” път трябваше да е величествен. След много проучвания и съчетаване на вкусове (това винаги е много важно) успяхме да се съберем и да заминем. Стигнахме до фестивал, взехме си по бира и се наредихме на опашката.

Първото ми впечатление беше колко са апатични всички. Изглеждаха все едно не са на фестивал, а на местния рибен пазар. Помислих си, че може би, като започнат концертите, всички ще изпаднат еуфория. Или просто са малко по-различни от нас. Подгряващите групи започнаха доста пасивно, в такт с публиката, която от своя страна не обръщаше

особено внимание, че на сцената имаше живи, дишащи и свирещи изпълнители. Преди години, ако не друго, то поне отчитахме, че има група на сцената. Когато дойде време за главните групи, аз лично останах с впечатлението, че през цялото време свири една единствена. Технически, нямаха никаква вариация помежду си. Бяха абсолютни копия, свиреха идентични теми (до колкото могат да се наречат теми), а най-впечатляващото бе, че на хората това им харесваше. На пръв поглед изглеждаше, че е достатъчно просто да харесваш музиката, не да я обичаш или да я усещаш, просто да седиш там и да я търпиш. Какъв е смисълът да си там? Бях много объркана. Алтернативният рок не беше ли жанрът с толкова много поджанрове, точно защото има толкова много вкусове? Тогава защо, по дяволите, продължавах да слушам едно и също нещо в продъжение на 8 часа?

Няколко месеца по-късно имах възможността да отида на концерта на една амбиент група в Италия. Беше доста добре рекламирана и ми събуди интереса. Представете си колко бях изненадана да заваря празен клуб, в който единствената аудитория се състоеше от семейства и приятели.

За нещастие това бе просто един от многото подобни епизоди от последните ми три години. Все още не мога да разбера как тези вариации на жанра въобще не се проверяват, не дай си боже да се слушат и то при положение, че алтернативният рок, трябва да е бягство от мейнстрийм продукциите. Когато започна темата пред приятели, получавам: “Няма нищо друго за слушане”. Не съм съгласна. Напоследък, чисто технически съм много заинтересована от Балканската фолк музика, главно защото израствайки в Италия, никога не съм имала възможността да я изучавам от близко или да разбера точно колко сложна и красива е тя. Благодарение на този интерес, се натъкнах на много групи, които залагат на микс от фолклорни мотиви и съвременни елементи. Трябва да призная, че попаднах на тях относително късно и съм сигурна, че много от вас ги познават значително по-добре от мен.

Smallman е една от любимите ми български групи. Открих я точно в началото на турнето за новия им албум в София.

Все пак, едно кратко представяне: групата се формира през 2006 и е вдъхновена от българския фолклор. Залага на характерни за него инструменти като кавала и гайдата. Съчетава ги с дълбоки вокални линии, интроспективни текстове и типични нюметал/алтернативен рок инструментали. Резултатът е хипнотизиращ, а новият им албум “Envision” надмина очакванията ми. Срещнах се с групата точно преди sound- check-а им в Терминал 1 и докато част от тях разпъваха инструментите, имах възможността да си поговоря с Цветан. Той е вокал на групата, също така – гайдар и калваджия. Разказа ми за групата, за вижданията си за музикалния пазар и музиката като цяло. Човекът пред мен перифразираше собствените си мисли, превръщайки ги в музика и то изолирана на едно безопасно “място” в образа на сцената. Така че, всеки да може да разбере какво е да преживееш тези случки по начина, по който той ги е преживял. Оказа се, че групата не репетира често, а всеки си работи сам и се виждат “профилактично”, главно – за записи. Това обясни защо всеки инструмент имаше лична история.

Цветан имаше същото дистанцирано усещане от сцената, като това което аз преживях на последния си фестивал. Днешната музика прилича на “пазар” за сцени, изпълнения и продаване на албуми, а желанието, което е карало хората да се отделят от всичко и да изложат на показ емоциите си – умира. И то просто, защото е непродаваемо.

Освен в Smallman, се заслушах и в музиката на Oratnitza (България) и Subcarpati (Румъния). Докато Smallman имат по-тежък звук, Oratnit- za разчитат на значително по-традиционна, наситен а със собствена интерпретация на българска фолклорна музика. В същото време, Subcarpati създават смесица от румънски фолклор и комерсиален звук, с елементи на хип-хоп, дъбстеп и трипхоп. Трите групи са само част от тези, които влизат в жанра, смесващ фолк и съвремемнно звучене. И това е само един от многото поджанрове. В крайна сметка нещата не се определят от липсата на разнообразие, просто защото има достатъчно съдържание. А опират до липсата на желание да намериш нещо различно, което не е за всеки.

Ако алтернативният рок в основата си е бягство от комерсиалната музика, тогава защо се опитваме да го комерсиализираме?