Естествено след граничен контрол закъсняваме и минаваме през града като дълга експозиция от размазани в движението светлини и обекти. Забързано се впускаме в складовото помещение, украсено с познатите ни вече маски за последните две парчета на Moonlight Breakfast, една от групите, които предпочитахме да хванем. Не сме известни с любовта ни към позитивизма, но оптимистичното електро- суинг звучене на бандата ни привлече. С микс между nu-jazz, soul и именно електро-суинг, Moonlight Breakfast ни отведоха извън складовото помещение на фестивала, пренасяйки ни почти физически в далеч по-цветно измерение с помощта на няколко семпли метрики и високи тоналности. Твърде кратко, за да се насладим на музиката им, в общи линии ги мяркаме за края и се впускаме да разгледаме и да се поздравим с организаторите.

Посрещането е интересно, като по необясними причини ми заявяват, че сме доброволци и ми предлагат вода… В главата ми започва да препуска зверското впечатление на загубен ден с елементи на граничари, прекаран в доброволчество на 700 километра. Колко по-красива можеше да е вечерта, прекарана в някоя канавка, значително по- близо до вкъщи. Намирам уиски и потискам силово тази мисъл, след две-три обиколки на складовете и успокояващото очарование, че всичко е направено като хората като осветление, мултимедии, добър звук и публика, която се весели. Уви, това не решава проблема с всеобщата монотонност. Не съм сигурен дали се дължи на факта, че закъсняхме, но няма градация и всичко върви наникъде. Потънали в безвремието, обиколихме забития в ъгъла художествен кът. Мястото бе изградено от палети и изпълнено с много и добре направени произведения и чанти. Уви тази година не гъмжеше от живот, защото входът не минаваше през него и артистите скучаеха въпреки красивите изработки, които предлагаха.

Makoto успява да ни извади с точната сламка забавление, като с влизането в залата чуваме дръм и бас база, соул мелодии и припяване, които ни приканват да останем. Небезизвестният японски продуцент кара два елемента от скромния ни бохемси екип да започнат да си оставят нещата и да танцуват в ритъм с всички останали минута след пристигането в залата, като маркира всеки акцент на траковете с помощта на вокални линии, препяти от анонимна вокалка. Естествено по това време – като едни добри недоброволци – вече сме се отдалечили от водните запаси и сме се снабдили с достатъчно количество уиски и ром, за да игнорираме липсващото доброволчество в кръвта си и пресните спомени за добрите граничари. Лека-полека започваме да навлизаме в саботажното настроение и да се вписваме в тълпата от забавляващи се посетители, чакащи сета на James Lavelle. Отдавна не сме били свидетели на подобно изпълнение в много отношения, най-вече в експериментално. Когато става дума за изпълнители, не се изненадваме често, но да видиш основателят на Unkle да пуска техно със слънчеви очила, клатушкайки се асинхронно с видимо учуден поглед към пулта, е едновременно изненада и спомен, който искаме да си запазим. Приключвайки с него, решихме доброволно да се отдадем на сън. Намерихме си едно приятно местенце в края на града с много рибки и картини.

Към 1 на обяд на следващия ден се насочихме към центъра на града и заварихме неочаквана тълпа от хора, заобиколили операта, и множество изпълнители, построили си окупационна фестивална сцена пред входа на сградата. Това – макар и да затрудни обиколката ни, главно от към снабдяване с храна, ни позабавлява в много отношения. Градчето, доколкото място с 300 000 души минава за такова, определено в архитектурен план е превъплъщение на годините му в пределите на Австро-Унгария. След прекрасен залез, прекалено много катедрали, липса на религиозни преживявания и малко съборна баварска музика се отправихме отново към музикалните халета с якия дизайн.

Пристигнахме с леко закъснение към 22:30, но – както в повечето случаи – и в този бяхме от малкото, дошли относително навреме. На сцената заварихме Chimie по типичния за региона анцуг с шапката идиотка, популярна из някои среди, и верният му другар DJ Muh’fuc- ka, който следеше втренчено гангстерското изпълнение. Под “следеше” имам предвид, че се стараеше всячески да бъде навреме, независимо от многобройните опити на рапъра да разказва истории извън ритъм. Публиката обаче рапираше с него, явно свикнала на липсата на музикален усет на изпълнителя с видно балканско излъчване, оценявайки много повече съдържанието на историите, които за жалост ние не разбирахме. Поклатушкахме се, изпихме по няколко уискита и изчакахме пристигането на публика. В чакането решихме да излезем да подишаме някоя друга цигара и се натъкнахме на представители на противопожарните румънски служби. Цялата смела акция на 20-тината горди и не толкова мускулести момчета протече точно около 5 минути, в които комсомолският предводител с голямата папка влезе заплашително през входа и след вече съобщеното време излезе с настръхнал усукан мустак, събирайки непорасналите си дечица от особено подпалимият бетонен склад, изглеждащ като бомбено обежище. Това бе една от по-сладките цигари, които съм пушил тази година, и след нея някак си ми се услади и партито. След едно кратко кръгче на малката зала отново се впуснахме във вече пълнещата се голяма сцена.

Там се натъкнахме на приятна изненада, групата Basska. Между реге, трип-хоп и ска елементите, внезапно се почуствахме вкъщи, докато момчетата на сцената видимо се забавляваха и неусетно приканваха публиката към енергично пого. Заедно с групата една малка изплашена фотографка украсяваше сцената. Тук някъде дойде време да се поотпуснем и да се позабавляваме, към края на изпълнението вече подскачахме и така се озовахме в малката зала на Nu Zau. Скромният ни екип започна леко да се набива на очи, след като освободихме малкия ни prodigy dancer от големия кактус (каторжническа работа в голяма фармацевтична компания – нещо като робство, но с по-пасивен сексуален характер).

Та когато той не е възседнал любимото си растение, прекарва времето си или като гол ексхибиционист, или като много изтрещял музикален фен. В случая околните нямаха щастието да видят пълния му стърчащ блясък, но пък ни направи достатъчно място да седим спокойно в центъра на тълпата. Atapy ни помогнаха да се поклатим качествено, а кристалообразната част на екипа ни си намери странно изглеждаща половинка и успя да се влее в новата раса от амфетаминчовци. Клатушкайки се, лека-полека се върнахме пред мощното присъствие на DBridge, който рязко вдигна летвата, маркирайки върху различни жанрове на всяко парче.

Засякохме MС Strategy, който се разхождаше из залата в състояние, което оприличавам на дрезгаво търсене на алкохол. След кратък поздрав и още 30-минутно изчакване, дойде време за гвоздея на вечерта -, естественно снабдени с кошница бира с водка. Приятно изненадани от това, че продължават да не си изневеряват, Dub Phizix и Strategy бяха достоен акцент на фестивала, карайки аудиторията да танцува и следва всяка една линия на MC-то непрестанно до края на участието. По това време танцьорите в екипа ни вече бяха отвъд прилежащата граница на поведение, а най-специалният беше успял да се забие с дилърка и обменяше биологични вещества с нея. Това бързо се превърна в теория за нов вид полово сношение, раждащо свръхсъздания от рода Амфетаминчовци. С леко съмнение относно заобикалящата ме реалност, реших да пренасоча вниманието си от заобикалящия ме бохемски цирк към сцената и да се порадвам на изпълнителите. Към 4 и нещо решихме, че крайно време да изтръгнем размножаващия се по орален път бохем от обятията на новата му любима и да потеглим към квартирата. Впечатляващо, поне за мен, но оттук нататък прекарахме едни спокойни 19 часа път до вкъщи, нямаше граничари, пожарникари, организатори, дилърки и амфетаминчовци, в общи линии саботажът си остана в Тимишоара.