Като всеки край на летен период и този бе белязан от разнообразно забавление с много променливи. В началото ще започна с кратко заключение, което – както винаги – ще бъде на лична основа – любовта ми към гранична полиция бележи нов връх след решението ни на път за Тимишоара да минем по сръбската магистрала през две граници. Името на фестивала за втора поредна година ни носи саботажен късмет и този път ни запраща на 4-часов престой по граници. Първият – между България и Сърбия – бе кратичък – едва около час, и свързан с любимите на всички немски граждани с турско потекло, вторият ествествено се дължи на балканския характер на европейското гражданство и пълното тарашене на коли по румънската граница в 23:00, защото – цитирам граничар – “вечерите са много скучни”. Сега няма да иронизирам допълнително работата на момчетата, но пред нас мина кола с проститутки, а нас ни разгледаха така неефективно, че можеше да прекараме сърце, въпреки че два часа и половина разглеждаха приспособленията за връзване на куче в багажника на напълно лудия ни полусърбин. Всички знаем, че с кол за връзване на голямо куче можеш да убиеш човек. Това важи и за приключенската брадва в багажника, но не помня в престоя да сме демонстрирали върху труженичките в предния ван, но както и да е. Да кажем, че по балкански граничарите обичат да имат изключително фиктивна власт над хората и да демонстрират липса на каквато и да било адекватност в изпълнението на служебните си задължения. Като изключим сърцето, сигурно можеше да направим и оргия с работещите момичета пред нас в тоалетната на границата (която бе прекалено гадна за подобен род действия), но поне ни радваха с проверка на вените на едното ни неадекватно попълнение в скромния екип… Стига прилежно въведение с псевдоприключенски характер, нека преминем към забавния престой в съседна държава, в случая целенасочено отиваме на малък ъндърграунд фестивал в по-скоро австро- унгарската част на региона, а именно – Тимишоара.

Естествено след граничен контрол закъсняваме и минаваме през града като дълга експозиция от размазани в движението светлини и обекти. Забързано се впускаме в складовото помещение, украсено с познатите ни вече маски за последните две парчета на Moonlight Break- fast, една от групите, които предпочитахме да хванем. Не сме известни с любовта ни към позитивизма, но оптимистичното електро- суинг звучене на бандата ни привлече. Със микс между nu-jazz, soul и именно електро-суинг, Moonlight Breakfast ни отведоха извън складовото помещение на фестивала, пренасяйки ни почти физически в далеч по-цветно измерение с помощта на няколко семпли метрики и високи тоналности. Твърде кратко, за да се насладим на музиката им, в общи линии ги мяркаме за края и се впускаме да разгледаме и да се поздравим с организаторите.

Посрещането е интересно, като по необясними причини ми заявяват, че сме доброволци и ми предлагат вода… В главата ми започва да препуска зверското впечатление на загубен ден с елементи на граничари, прекаран в доброволчество на 700 километра. Колко по-красива можеше да е вечерта, прекарана в някоя канавка, значително по- близо до вкъщи. Намирам уиски и потискам силово тази мисъл, след две-три обиколки на складовете и успокояващото очарование, че всичко е направено като хората като осветление, мултимедии, добър звук и публика, която се весели. Уви, това не решава проблема с всеобщата монотонност. Не съм сигурен дали се дължи на факта, че закъсняхме, но няма градация и всичко върви наникъде. Потънали в безвремието, обиколихме забития в ъгъла художествен кът. Мястото бе изградено от палети и изпълнено с много и добре направени произведения и чанти. Уви тази година не гъмжеше от живот, защото входът не минаваше през него и артистите скучаеха въпреки красивите изработки, които предлагаха.

Makoto успява да ни извади с точната сламка забавление, като с влизането в залата чуваме дръм и бас база, соул мелодии и припяване, които ни приканват да останем. Небезизвестният японски продуцент кара два елемента от скромния ни бохемси екип да започнат да си оставят нещата и да танцуват в ритъм с всички останали минута след пристигането в залата, като маркира всеки акцент на траковете с помощта на вокални линии, препяти от анонимна вокалка. Естествено по това време – като едни добри недоброволци – вече сме се отдалечили от водните запаси и сме се снабдили с достатъчно количество уиски и ром, за да игнорираме липсващото доброволчество в кръвта си и пресните спомени за добрите граничари. Лека-полека започваме да навлизаме в саботажното настроение и да се вписваме в тълпата от забавляващи се посетители, чакащи сета на James Lavelle. Отдавна не сме били свидетели на подобно изпълнение в много отношения, най-вече в експериментално. Когато става дума за изпълнители, не се изненадваме често, но да видиш основателят на Unkle да пуска техно със слънчеви очила, клатушкайки се асинхронно с видимо учуден поглед към пулта, е едновременно изненада и спомен, който искаме да си запазим. Приключвайки с него, решихме доброволно да се отдадем на сън. Намерихме си едно приятно местенце в края на града с много рибки и картини.

Към 1 на обяд на следващия ден се насочихме към центъра на града и заварихме неочаквана тълпа от хора, заобиколили операта, и множество изпълнители, построили си окупационна фестивална сцена пред входа на сградата. Това – макар и да затрудни обиколката ни, главно от към снабдяване с храна, ни позабавлява в много отношения. Градчето, доколкото място с 300 000 души минава за такова, определено в архитектурен план е превъплъщение на годините му в пределите на Австро-Унгария. След прекрасен залез, прекалено много катедрали, липса на религиозни преживявания и малко съборна баварска музика се отправихме отново към музикалните халета с якия дизайн.

Пристигнахме с леко закъснение към 22:30, но – както в повечето случаи – и в този бяхме от малкото, дошли относително навреме. На сцената заварихме Chimie по типичния за региона анцуг с шапката идиотка, популярна из някои среди, и верният му другар DJ Muh’fuc- ka, който следеше втренчено гангстерското изпълнение. Под “следеше” имам предвид, че се стараеше всячески да бъде навреме, независимо от многобройните опити на рапъра да разказва истории извън ритъм. Публиката обаче рапираше с него, явно свикнала на липсата на музикален усет на изпълнителя с видно балканско излъчване, оценявайки много повече съдържанието на историите, които за жалост ние не разбирахме. Поклатушкахме се, изпихме по няколко уискита и изчакахме пристигането на публика. В чакането решихме да излезем да подишаме някоя друга цигара и се натъкнахме на представители на противопожарните румънски служби. Цялата смела акция на 20-тината горди и не толкова мускулести момчета протече точно около 5 минути, в които комсомолският предводител с голямата папка влезе заплашително през входа и след вече съобщеното време излезе с настръхнал усукан мустак, събирайки непорасналите си дечица от особено подпалимият бетонен склад, изглеждащ като бомбено обежище. Това бе една от по-сладките цигари, които съм пушил тази година, и след нея някак си ми се услади и партито. След едно кратко кръгче на малката зала отново се впуснахме във вече пълнещата се голяма сцена.

Там се натъкнахме на приятна изненада, групата Basska. Между реге, трип-хоп и ска елементите, внезапно се почуствахме вкъщи, докато момчетата на сцената видимо се забавляваха и неусетно приканваха публиката към енергично пого. Заедно с групата една малка изплашена фотографка украсяваше сцената. Тук някъде дойде време да се поотпуснем и да се позабавляваме, към края на изпълнението вече подскачахме и така се озовахме в малката зала на Nu Zau. Скромният ни екип започна леко да се набива на очи, след като освободихме малкия ни prodigy dancer от големия кактус (каторжническа работа в голяма фармацевтична компания – нещо като робство, но с по-пасивен сексуален характер).

Та когато той не е възседнал любимото си растение, прекарва времето си или като гол ексхибиционист, или като много изтрещял музикален фен. В случая околните нямаха щастието да видят пълния му стърчащ блясък, но пък ни направи достатъчно място да седим спокойно в центъра на тълпата. Atapy ни помогнаха да се поклатим качествено, а кристалообразната част на екипа ни си намери странно изглеждаща половинка и успя да се влее в новата раса от амфетаминчовци. Клатушкайки се, лека-полека се върнахме пред мощното присъствие на DBridge, който рязко вдигна летвата, маркирайки върху различни жанрове на всяко парче.

Засякохме MС Strategy, който се разхождаше из залата в състояние, което оприличавам на дрезгаво търсене на алкохол. След кратък поздрав и още 30-минутно изчакване, дойде време за гвоздея на вечерта – Dub Phizix & MC Strat- egy, естественно снабдени с кошница бира с водка. Приятно изненадани от това, че продължават да не си изневеряват, Dub Phizix и Strategy бяха достоен акцент на фестивала, карайки аудиторията да танцува и следва всяка една линия на MC-то непрестанно до края на участието. По това време танцьорите в екипа ни вече бяха отвъд прилежащата граница на поведение, а най-специалният беше успял да се забие с дилърка и обменяше биологични вещества с нея. Това бързо се превърна в теория за нов вид полово сношение, раждащо свръхсъздания от рода Амфетаминчовци. С леко съмнение относно заобикалящата ме реалност, реших да пренасоча вниманието си от заобикалящия ме бохемски цирк към сцената и да се порадвам на изпълнителите. Към 4 и нещо решихме, че крайно време да изтръгнем размножаващия се по орален път бохем от обятията на новата му любима и да потеглим към квартирата. Впечатляващо, поне за мен, но оттук нататък прекарахме едни спокойни 19 часа път до вкъщи, нямаше граничари, пожарникари, организатори, дилърки и амфетаминчовци, в общи линии Саботажът си остана в Тимишоара.