КАРЪЦИТЕ на българското кино

Сюжет

Действието се развива в провинциално българско градче, където основните персонажи са все още в училище. Коко е добро момче, което живее само с болната си от Алцхаймер баба. Родителите му са в Гърция и комуникацията им се осъществява през Skype. Елена е бунтарка, съученичка на Коко, която живее с вечно пияната си майка. В градчето изглежда времето е спряло и до 40- тата минута почти нищо не се случва, освен запознаването на публиката с двамата главни герои в историята. Елена се скарва с поредния любовник на майка си и отива да прекара вечерта при Коко, с когото пушат трева. Коко се влюбва в нея и дори се опитва да открадне вечеря за Елена, за да докаже, че е лошо момче и че тя може да бъде с него. От друга страна имаме и рок групата “Кислород”, която е на турне из градчетата и селата, изпълвайки всички стереотипи за женкарите-музиканти. Техният предстоящ концерт в града на Елена и Коко задвижва действието и поставя някакъв проблем за решаване. Персонажът на Ованес иска да заведе Елена на концерта, но не разполага с крупната сума от 40 лв. за билети. Следват премеждия с двамата му най-добри приятели за придобиване на билетите в името на любовта.

Всяка година се появяват реклами на 3-4 нови български филма. Те са съпроводени от обичайните заподозрени – Блатечки, Бахаров, Донков, Торосян. Винаги някой от тях гледа замислено в празното пространство, задължително пуши цигара и обещава час и половина депресиращи разсъждения за пост-соц, упадъчната култура и загубените общочовешки ценности.

Повечето пъти прескачам тези ленти, защото не искам вечното дежавю на българското кино да ме изкара от залата разочарован.

През 2016-та година видях рекламата на “Каръци” и бях впечетлен. Черно бяла стилистика, операторско майсторство, рок група, хумор и всички герои с шапки (нещо, което мирише на европейска култура). След това видях венци от награди на международни фестивали и си казах – може би е време за това, което чакам, а именно – произведение, което да изкара българското кино на световната сцена.

“Каръци” изглежда има визия, героите са млади, може би ще разкаже една хубава история, която е различна, оригинална, забавна и нетипична за българското кино.

Какво ми хареса?

Операторското майсторство на Емил Христов е първокласно. Екипът от осветители и кинематографи са направили визуално пиршество, което ще задоволи и японските хипстърчета, и феновете на класическите лентови продукции в Калифорния. Особено силно ме впечатли кадрирането на сцената, в която Елена се запознава с вокала на рок групата.

Филмът е изпълнен с грабващи и запомнящи се детайли – близък план върху лицето на баба, чиито бръчки се врязват в черно-бялото зад очилата й; кратък диалог в нощта между Коко и Елена, разположен перфектно симетрично върху пешеходната пътека.

Обещанието от рекламата беше спазено – гледах лента, която има ретро-ноар стил и може да бъде използвана като клас по монохроматична арт- фотография.

Поздравления и на г-н Донков за създаването на най-живия персонаж във филма (вокалистът от групата). Въпреки че е написан много клиширано, той се носи леко в сцените и не кара публиката да се съмнява в автентичността му. Ролята, която Донков е създал, е забавна, въпреки че повечето неща, които казва не са особено интересни. Трябва да спомена, че облеклото му е подбрано перфектно (копирайки почти напълно Кубрик и “Портокал с часовников механизъм”) и показва, че в България, все пак не всички са напълно лишени от усещане за стил.

Звуковият оператор също се е справил изключително професионално и публиката чува стъпките, птичките, скърцането на вратите, вдишването на цигарения дим, точно когато и както трябва. Препратките към Джим Морисън и “Коса” също намирам за значима идея, която прави лентата по-космополитна.

Какво ме разочарова?

Силният екип и желанието, с което е направен филмът излитат към небето като запален фенер, но за съжаление се самозапалват бързо и падат в калта. Срещата с реалността е много тежка за “Каръци”. Диалозите са изключително дървени, сковани и напълно в рамката на българското кино, типично-неестествени. От отварящите реплики ми стана ясно, че мога да използвам “български филм” като нарицателно. През две-трети от времето имах чувството, че става въпрос за супер зле направен превод на американски филм, тип “Kids”. Изглежда че в България се използват предимно едносрични, неестествено звучащи, в повечето случаи обидни, но не и хапливи изразни средства. Другата една трета все едно е запис на диалог между баби-пенсионерки, които говорят със съжаление за покварата на новите поколения. “Аре, чао”, “Изчезвай” и “Пръдла” се използват повече от веднъж като обръщения между главните персонажи. Комуникацията между героите под формата на диалог е ключов елемент за създаването на един добър филм. Произведения като филмите на Ричард Линклетър са доказали, че ако си наистина добър, можеш да направиш нещо изключително стойностно, само с диалог и сюжет от 2 изречения. При “Каръци” сюжетът не е нищо особено, но няма и диалози, които да го спасят.

Любимите ми кадри от “Каръци” са от запознанството на героя на Донков с Елена. За мое огромно разочарование те са последвани от нещо, което е типично за българското кино. Именно – много слаба секс сцена. Защо слаба? Защото няма нищо ероточно и красиво в нея. Движенията са флегматични и дървени. Имах усещането, че 90 годишна баба се опитва да разкаже на 3-годишно дете как е загубила девствеността си. И за капак на това, двойката остават да лежат голи на земята, при положение, че всички през целия филм са облечени есенно-зимно.

Годината на действието не се споменава, но от наличието на смартфони и Skype става ясно, че е след 2010. В същото време, облеклото на младите хора, музиката, която се слуша от тях, темите на разговор навяват духа на 80-те.

По-голямата част от действието на филма се развива в Кюстендил. С мен в залата на Културен център Г8, беше момиче на двадесет-и-няколко години, което е израснало в този град. След прожекцията дамата ми сподели, че се чувства лично обидена от начина, по който са представени хората от Кюстендил. Истината е, че съвременните млади хора в България нито се обличат така, нито говорят по този начин .

Четох, че режисьорът е избрал черно-бяла визия за лентата, за да наподобява повече документалистика. Идеята е била да бъде представена драмата, едно към едно с реалността. Тук за мен идва един изключително важен въпрос: защо трябва да изберем да покажем само грозното и сивото в България?

В “Каръци” ние виждаме предимно сиви бетонни блокове, полуразрушени постройки, къщи без мазилки, може би едно от най-мизерните училища, които съществуват в страната и много други подбрани картини. Цялата атмосфера е тягостна, задушаваща, с пост-соц. апокалиптичен привкус. Съгласен съм, че това не е фантастика и отразява до голяма степен това, от което са заобиколени младите, но моето лично мнение е, че киното трябва да вдъхновява и да дава надежда. “Каръци“ прави фреш от бетон и го дава като лекарство на депресираното ни поколение.

Дори и гениалните филми имат дупки в сценариите, но при този има една много каръшка такава. През цялото време действието се развива около търсенето на недостижимите 40 лева за 2 билета за концерт на рок група “Кислород” (кой наистина би платил 20лв за концерт на българска рок група в Кюстендил, при положение, че в центъра на София подобни събития са по 10лв). За всички хора от града тази цифра е представена като абсолютно недостижима. Как тогава в края на концерта се изсипват абсолютно всички младежи? Може би съм пропуснал момента, в който входът става безплатен?

Ще спомена само че не смятам, че сценарият е направил персонажите живи. Повечето от лицата стоят на мястото си, само за да изпълняват някаква роля, не ни е показано какво им харесва, не започва да ни пука за тях. Те просто са там и за съжеление, дори актьорската им игра е театрална и безизразна.

Заключение

Каръци остава едно неспазено обещание за оригиналност и вдъхновяваща визия. Заслужава си да бъде гледан, за да се види операторското майсторство и за да се стимулира българското кино. Разбира се, че не съм привърженик, на пошлите продукции от типа на “Под Прикритие”, но Каръци не се отдалечава много от тях. Може би филми като този са забавни на 50-60 годишните професори от НАТФИЗ със своята тягостна соцкултура, но аз ги смятам за вредни за българските артисти като цяло.

Това, което е най-неприятно при тази лента, е посланието – “Намерих дефиниция на думата Карък – роден в България”. Това мислене е последното нещо, което филм за младите българи трябва да проповядва. Персонажът на Елена го изразява и с нейните планове за бъдещето – да учи в София и после да замине за чужбина.

Не съм съгласен, че родените в България са Каръци, нито че единственото решение е да избягаме в чужбина. Това, което ми дава надежда за младите и за българското кино е фактът, че хората говорят за Каръци. Обсъждат го и ходят на кино. Търсене за добри филми направени в България има. Остава някой от талантите ни да не замине и да покаже защо е хубаво да си вкъщи.