Бертолучи бърка с еротика в душата на мечтателите, за да извади от нея слабостите им.

С цел разбиране на произведението “Мечтателите”, което има еротичен характер само на повърхността и аромат на горящи коктейли Молотов в ядрото си, ще опишем накратко времето, в което се развива действието. Това е от голямо значение, понеже лентата е дело на великия Бернардо Бертолучи, което от своя страна означава, че всеки детайл е пипнат с убийствена прецизност и е там където го виждаме с конкретна цел.

1968, Париж

Втората половина на шейсетте години на двадесети век е едно много специално време в съвременната история. Хората са се съвзели след разрушенията на войната, но не се чувстват освободени от причините, които са я предизвикали. Времето е ново, но ценностите са старите, отричащи абсолютната свобода на изразяване, сексуалност и забавление. Паралелно във всички раздели на културата и изкуството се появяват нови течения и групи, пропагандиращи освобождаване от предишното статукво, свързано с консуматорското мислене, неравенството между половете и расите както и дефектите на капитализма. Така в столицата на Европа – Париж, през 1968 година се стига до първия следвоенен бунт в свободния свят. Бунтът тръгва като стачка на студентите, които без страх се обединяват и казват в лицето на управляващите какво трябва да се промени. Техните искания са откриване на нов Факултет по социология в Париж, който да отговаря на новите световни стандарти в образованието. Правителството на Шарл дьо Гол отвръща на стачката, изпращайки полицията, което довежда до масова саморазправа между двете страни. За седмици движението на студентите, което се появява почти спонтанно и неорганизирано, вдъхновява работническите синдикати и населението на Франция да излязат на улиците. Десет милиона човека (около две трети от трудоспособното население) пише съвременната история, опълчвайки се срещу управлението в искане на свобода и развитие. Това е началото на преминаването от консервативните идеи на религиите, патриархалния строй и патриотизма към прогресивните идеи за сексуалното освобождаване, равенството между всички хора и свободата на изразяването.

Като първа критика мога да посоча, че тази история, която е изключително важна за разбирането на духа на филма, не е обяснена с никакви подробности. Бертолучи е бил студент в тези години и явно има очакването, че всички са напълно запознати с историческите факти. От друга страна моето очарование от първата ми среща с този филм през 2004 не беше повлияно, въпреки че не знаех в какъв исторически фон се развива действието. От тази гледна точка може би Бертолучи е искал да направи посланието си по-универсално, освобождавайки го от шейсетте години и епохата на промяната, в която се случва действието.

Кои са мечтателите?

“Мечтатели” е един от онези филми, чиято фабула е почти статична. Не се случват кардинални промени и обрати, никой не е убит, няма зрелища. При подобни произведения (като трилогията “Преди залез” от Ричард Линклетер) цялата магия се случва с диалог, сценография и музика.

Матю (Майкъл Пит) е студент, преместил се от Калифорния в Париж. Покрай своето постоянно висене по кината се запознава със странните близнаци Изабел (Ева Грийн) и Тео (Луис Гарел). Те прекарват заедно една вечер, обикаляйки замечтаните улици на Париж и разговаряйки за кино, рокендрол и любов, достигайки до заключението, че са сродни души и трябва отново да се срещнат. Матю е поканен на вечеря в бохемския апартамент на Изабел и Тео, където се запознава с родителите им. След интересен разговор за изкуството и вдъхновението (бащата е известен поет) френското семейство приема Тео в дома си. На следващия ден родителите напускат дома си за лятото и го оставят на разположение на тримата младежи. През това време публиката вижда как Тео и Изабел се влюбват в Матю и започват да размиват границите между телата и душите си. Връзката между Изабел и Тео е дале ч от нормална, те си споделят леглото, банята и страховете си. Това първоначално е странно за Матю, но впоследствие той разбира, че двамата се възприемат като едно цяло.

Първият път, когато гледах този филм, бях на 14, а тогава все още кината не бяха застрашен вид и не се намираха в моловете между магазините за гащи и тигани. Още с едно от първите изречения разбрах, че ще гледам нещо добро: “Само французите, само французите биха направили кино в дворец”. За Бертолучи киното е изкуство, а не някакъв продукт за изкарване на пари. Той е дал на лентата името “Мечтателите”, но всъщност фокусът е поставен върху едно конкретно съсловие на мечтателите – тези, които живеят и дишат за киното. Главните герои и техните приятели се наричат кинофилите – онези, които седят на първите редове в кинозалата, за да видят и попият първи посланията на движещите се образи. Те са влюбени в актьорската игра, кадрирането, музиката и всеки друг елемент, който е част от магията на седмото изкуство. А да гледаш “Мечтатели” е, точно като да се влюбиш от пръв поглед. Това важи с особена сила, ако обичаш киното. Още преди да си разбрал точно какво виждаш, знаеш, че то е твоето нещо. Музиката, зърното на лентата, върху която са заснети сцените, декорите, цигареният дим, виното, костюмите и вратовръзките, женските ръкавици над лакът, разговорите, които водят главните персонажи. Всичко мирише на една отминала, златна ера и класа в киното, която завинаги ще остане привлекателна. И както е казал един от най-великите австрийски художници – Густав Климт, “Всяко истинско изкуство е еротично”. Намирам тази мисъл

за особено вярна в случая на “Мечтатели”. Еротиката и голотата тук са основно изразно средство. Тео и Изабел се държат съвсем спокойно, докато демонстрират непринуден ексхибиционизъм пред Матю. Някои биха казали, че е доста френско да показваш физическа близост пред почти

непознати, но истината е, че докосването на тялото и прегръщането са естествено и нужно за човека поведение. Въпреки това прекалено много хора го избягват и намират за обезпокоително.

Мечтателите са освободени от този затвор на човешката несигурност. Ева Грийн със своите дълбоки зелени очи и абсолютно перфектна женствена фигура е произведение на еротичното изкуство.

Тя е точната комбинация на невинно, замечтано момиченце и развратна фатална лейди с психопатичен поглед. Нейният персонаж е поставен точно в средата на развитието на героите на Тео и Матю. И двамата я обичат безумно, а тя се опитва да дарява любовта си по равно, но това не се получава успешно, защото любовта, от която се нуждаят, е прекалено различна. Преломен момент в нейното съзряване е, когато се опитва да се откъсне от брат си, за да се отдаде на романтична любов с Матю. Луис Гарел е бунтовникът без кауза, който търси причината за своят бунт, но тепърва предстои да я намери. Неговият персонаж е малко парадоксален – той съди баща си за това, че е остарял и не мисли самостоятелно, отказвайки да бъде част от промените. В същото време той не е способен да съществува без много силната емоционална връзка със сестра си. Майкъл Пит от своя страна е антиподът на Гарел. Той не търси причина за бунт, а начин да прилага новооткрития френски хедонизъм. Парадоксът и при него е налице – претендира за зрялост, която оправдава нежеланието му да бъде част от бунта на младите. В същото време той с удоволствие консумира сладките плодове на новото време, което е освободено от задръжки и задължения. Общите черти и разликите между персонажите на Матю и Тео са в основата на посланието на “Мечтатели”.

Те искат един по-красив свят, любов, изкуство, секс, вино и забавления. Те се затварят в бохемския апартамент на родителите им и консумират всичко, което успеят. Излизат, само за да ходят на кино. Но няма как тази философия да работи в истинския свят. Някой трябва да създаде условията, които мечтателите получават наготово. И, разбира се, че те искат да се борят в революцията, за да чувстват живота си като смислен. Но те са просто бохеми, пиещи отлежалия коняк на родителите си, докато революцията се случва на улиците. Като цяло тази лента може да мине за химн на младото интелигентно поколение от заможни семейства и днес. Все още търсим физическа близост, забавления, изкуство и революция, но каузата не е много ясна. Също така цената на света, в който живеем, не е известна на тази бохемска прослойка от младите, нито цената, която би следвало да бъде платена за създаването на новия свят. Да, мечтателите са красиви, артистични са, но те не живеят в реалния свят. Насоката за промяната на света винаги ще бъде давана от мечтателите, защото те могат да си позволят да се отделят от реалността и да си представят света подобрен. И днес е все по-наложително да има такива, защото светът се променя по-бързо, и много големи групи от обществото са затиснати в ъгъла от остарялата несправедлива система. И в кулминацията на филма революцията буквално е пред вратата на мечтателите. Тухли разбиват прозорци, полицията хвърля газови бомби, водни торпеда стрелят по студентите, те отвръщат на удара и хвърлят горящи бутилки и камъни. Тео, Изабел и Матю се сливат с тълпата, но различията в готовността им за предприемане на истински действия ги разделя и всеки поема по пътя си.

“Мечтатели” е филм за хората, които обичат киното, еротиката, цигарения дим, бохемстването и носталгията по аналоговите забавления. Струва си да го гледаш дори само заради саундтрака, който скромно включва Доорс, Джими Хендрикс, Едит Пиаф и Франсоа Харди. Бертолучи е успял да влезе дълбоко в противоречивата душа на тези, които са се загубили някъде между детските романтични разбирания и напълно зрелите хора. Историята говори за освобождаване от предразсъдъци, но и за съзряване. И тук идва финалното послание на “Мечтатели” – не трябва да губим детското в себе си, защото без мечтите ще се превърнем в роботи, които са роби на системата. Трябва да запазим тази своя същност, но без да губим ясна представа за това как се случват нещата в истинския свят. Трябва да балансираме някъде между мечтите и реалността. Не е лесно, но си струва.

Тези послания са разбъркани с рокендрол, революция и Ева Грийн, облечена с ръкавици и токчета в Париж. Това е кино от класа и Бертолучи в пълния му блясък.