Скобелев номер 16, черната дупка на последните ми 3 години. Мястото, което минаваше не само за дом на множество странни хора около нас, но и за малка комуна отвъд предверието на реалността. Във всички случай, спомените от там няма да оставят “морална” точка нито в моя живот, нито в този на някой от посетителите. Kато започнем от неясното количество алкохол, минем през различните състояния на духа и най-вече тялото, и стигнем до очарователното превъплъщение на физически и аморални тоалети, които съм сменял там. Дори не мога да опиша разнообразието от хората, които минаха. Имали сме всякакви гости! От известна холивудска арт режисьорка до пирамидален американски бизнесмен. От топ български моделки до момичета, с които би си легнало само кучето ни. От интелектуалци с професорска степен до дилъри, раздаващи най-долните субстанции. Някои от гостите минаваха само за ден и бягаха бързо в обратна посока, други оставаха и намираха там своя дом. Като цяло, посещаемостта бе разнородна. Като говорим за хора, нека все пак добавя и домашните любимци – имахме си куче, котка и иконом (изключваме спорадичната поява на хлебарки и бактерии). Икономът беше бивш 90-тарски поп изпълнител, оставил следата си в музиката с една гара (доколкото това се брои за следа). Кучето мисля да не го описвам, има го в снимките на списанието, а котката бе много добра танцьорка с котешки привички и привързаност към разходките на каишка.
В пределите на това пространство можеше да намериш всякакви живи твари – от припаднали музиканти до объркани сперматозоиди (озовали се в презерватив, прилежно прибран в детско меню от “МакДоналдс”)… ДНК материалът, който опетни стените и мебелите, за щастие бе пръснат без размножително предназначение, но вероятно щеше да допринесе за поне едно поколение загубени тинейджъри, запълващи рамките на социални институции с комунален характер.
Mястото имаше чар, макар и да бе белязано от рядко почиствана мръсотия (в пряк и преносен смисъл). Мебелировката бе съставена от много разнородни предмети – от 100-годишен диван до 120-годишното кристално огледало. Разполагаше и с религиозен патрон, прикован в един висящ портрет на Иисус, с широко затворени очи, забулени с хубав сутиен (дълга история за една 3-дневна сряда). Под зоркия му, одобряващ поглед можеше да се разхождаш по много начини. Лично съм се озовавал гол, облечен в роба и украсен с венец на главата, размахващ голямо светлосиньо дилдо на име Ясен. Ясен по случайност е и домашният ми любимец, принесен бе в жертва на студиото за 28-мия ми рожден ден. Впоследствие му посветихме и късометражен филм, а ако не се лъжа някъде в безумието имаше и стих. Едно мога да кажа със сигурност: животът там не беше лесен – между нелепия шизофренизъм, който запълваше дните ни, цистерната с алкохол, която погълнахме, нормалния живот, който се опитвахме да водим, и професора по гинекология на 6-ти етаж, от време на време се чувствах като прозаичен герой на някоя много алогична книга, пределно лишена от концептуална връзка с реалността. Налагало ми се е да обяснявам защо цялото студио е в салфетки и не мога да стигна до ненужни абитурентски снимки, поради обвързани с гениталите ми женски крайници. Писал съм опровержение до полицията, че не правим бардак и не организираме оргии (не, че не сме приютявали стриптизьорки, които ни скъсаха и първия бял екран). Търсил съм прясно мляко за котката към 5 сутринта в понеделник, последвано след 7 часа от нормална среща по работа в рамките на същото пространство. Изтрил съм не едно или две видеа, които никога не трябва да се докосват до свободно разпространение в интернет пространството. Естествено, това е съчетано с огромен брой прояви на ниско морално поведение с циничен характер и абсурдни ситуации… Сред паметните моменти могат да се споменат момичето, което доброволно влезе в печката, момичето, което заведохме на училище използвайки каишка, момичето, което съблякохме за фотосесия във вторник сутринта преди работа, и много други момичета, които помним и не помним. Момчетата, които танцуваха belly dancing на един рожден ден, момчетата, които замерях с джобно гребенче, за да си тръгнат, професорът от 6-ти етаж, който пусна жалба за шум, точно когато ни нямаше близо половин месец, много бохемски рождени дни, тортата с LSD за едно празнуване, уупси събитие със 130 000 последователи, все още намиращите се в пределите му остатъци от торти и огромен списък с безсънни нощи, които никой никога няма да може да пресъздаде… Трите години там ще останат като един безценен атестат на това какво е да си бохем, с всички неописуеми плюсове и всички абсурдни минуси. Това място успя да роди повече от 100 видеа, безброй много снимки, половин стихосбирка, около 30 кратки разказа, поне 60-тина кратки връзки, много отворени очи, неясен брой легенди със спорна фактология и като цяло – едно пълноценно съществуване в пределите на нощта.
